Доброто в нас! :: Обчам хубави разкази1

В столовата са насядали стари, изпити от болестите хора. Наблюдавам ги: човешки подобия, сенки, едва държащи се за изтънялата нишка на живота си. С усилие преглъщам ...

- Извинете, свободно ли е мястото ?

Отговарям машинално и тогава вдигам очи, на мига я познах: такава жена не можеш да сбъркаш с друга. Срещнах я в планината. И сега косите й приличаха на дивите августовски треви, разлюлени от вятъра. Спомних си как коленичи пред изворчето, загреба с шепи и поднесе устни. Водата бавно се успокои, в нея трепна лицето й, лице, докоснато от втория сезон на живота, узряло за мъжките очи и объркващо самеца затаил дъх. Как само се вписваше в удивителния пейзаж, отразен в очите й - светли, леко занесени от някаква мисъл, от някакво ликуване.

Само поздравих и продължих към върха.

Естествено, тя не ме помнеше.

Сега не мога да си обясня как се сближихме още в първите часове от нейното постъпване в болницата. Никой мъж не може да обясни точно сближаването си с една жена. До нейното идване бях небрежен към себе си - брадясал, пропит от болнични миризми и отчаяние. Взех се в ръце.

Ема живееше с усещането си за живота извън болничните стени, навярно не знаеше как неговите аромати тук неусетно увяхват и тогава затъваш бавно в тинята на една влудяваща монотонност. Искрено исках да я предпазя от това. При хубаво време се разхождахме в парка с вековните дървета, при лошо - играехме карти и шах по цели часове, а часовете тук са дълги. Малко говорехме, сякаш всичко бяхме си казали някога, при някои предишни срещи или предишни животи... Кой знае?

Нощем тайно се промъквахме в общата баня на етажа. Пускахме душа да заглуши нежния ураган на тази жадувана близост...

Сутрин, преди лекарската визитация, идваше сестра Розалия и донасяше таблата с лекарствата. Медицинските сестри във всички болници са млади и красиви, или поне така изглеждат през очите на болните. Сестра Розалия не правеше изключение: витална блондинка с неизменния кок и налети форми, зле прикрити от късата престилка.

- Да си изпиете хапчетата!

Бялото видение изчезваше.

Четвъртък бе определен за свиждане. Тогава стаите се изпълваха с посетители. Ема всеки път ме отрупваше със сладкиши и плодове, донесени за нея.

Легнах си късно. В болния ми сън нахлу Фифи Смъртта. Обикновено тя изкарваше от стаите починалите. Инак добродушна, дебела лелка. Бута количката си по коридора, спира пред всяка стая и проверява болните. Спря и пред стаята на Ема. Вратата сама се отваря, Фифи Смъртта се насочва към второ легло, вдига без усилие изящното тяло на Ема и го бухва в количката. Косите й се разплискват като вода, в която е хвърлен камък... Ръцете и увисват - прекършени криле на птица... Фифи дръпва бял чаршаф върху лицето й... Аз тичам подир количката, искам да ги настигна - нозете ми не отлепят от пода, крещя "Спри! Тя е жива!"...

- Не можем да спим от него! - оплакват се на дежурния болните от моята стая.

Предписват ми "лексотан", по половин таблетка - сутрин и вечер.

...Разхождам се в коридора. Нервно ми е и ми идва да скоча от прозореца. Ема спи. При нея нещата изведнъж се влошиха, прекарва по-голямата част от времето си в леглото. Опитах се да чета - напразно, докоснати от погледа ми буквите се сриват... Когато минавам покрай дежурната стая, неволно надавам ухо. Вътре е доктор Недялков, разговаря с някоя от сестрите. Човек с чувство за хумор, енергичен, с прошарена буйна коса и атлетично тяло.

Телефонът иззвънява.

- Да, моля, доктор Недялков е. Второ легло, трета стая ли? Ще направим всичко необходимо, не се безпокойте!

Чувам тракването на телефонната слушалка. Доктор Недялков крачи от единия до другия край на стаята. Едната му обувка скърца...

- Жалко за тази млада жена... Отива си! Дали след пет или след десет месеца, това никой не може да каже....

Изведнъж е станало тихо. В цялата болница се чуват само ударите на моето сърце. "Второ легло, трета стая... Та това е леглото на Ема. Не може да бъде..." Внезапно отварям вратата на лекарската стая и заставам на прага. Сигурно приличам на луд, защото доктор Недялков разтревожено притичва към мен...

...В трета стая заварвам сестрата на Ема. Една от болните е пуснала транзистора. Пее Андреа Бочели.

- Как се чувстваш? Много си блед! - тревожи се Ема.

Аз не смея да я погледна. Сигурен съм: веднага ще отгатне значението на думите "След пет или след десет месеца..." Тези думи на доктор Недялков са се отразили по някакъв начин в очите ми.

Вече не знам кога е ден, кога е нощ. Ема гасне. Често седя край леглото й, повече тя говори, гласът й е бодър, не е загубил предишната си напевност. Откривам, че аз съм отчаяният, не тя.

- Утре те изписват. - казва ми сестра Розалия.

Преди така очаквах този ден, а сега нищо не трепна у мен.

Повече от час се сбогувам с Ема.

- Ще се видим, нали? - мъча се да се усмихна.

- Непременно! - прошепва тя и стиска ръката ми.

През цялото ми пътуване не успявах да се свържа с нея. Приятен женски глас ми съобщаваше: "Избраният от вас абонат не съществува". Вбесявах се, недоумявах, как така не съществува?

Да се върна обратно, само това исках, веднъж да спре този проклет влак... Като малко зверче телефонът се събуди в ръката ми, кратко съобщение: "С теб ми беше толкова хубаво! Няма да се предам. Държа се за Живота с две ръце, и ще успея. Тогава ще ти се обадя. Сега не идвай, моля те - не искам да оставя в очите ти сегашния си образ. Ема."

Грохотът на влака ме затрупа, едва дишах. Свит в тъмния ъгъл на празното купе осъзнах, че от години не бях отронвал сълза.

От години. Не бях.

Михаил Калдаръмов - визитка

Михаил Калдаръмов е автор на няколко книги с поезия, между които "Поезия привечер", "Запалената свещ напомня", "Свободата на гладните"... Миналата година от печат излезе новата му стихосбирка "Бездна".

Лауреат е на различни национални отличия в конкурси за поезия. Живее в Кюстендил и работи като уредник в галерия "Владимир Димитров - Майстора". Отскоро пише и разкази.