Анализите са  доста интересни и показателни за сложните пътища на истината, затова и ги поставям в блога си, защото не мога да помня всичко, което смятам важно не само за мен:
Леа Коен:

Ако съществува нещо, с което България да има реални преимущества в Европейската комисия, то е обстоятелството, че разполага с един комисар – точно толкова, колкото имат и най-големите и влиятелни държави в Европейския съюз . Тази фигура не е експертна, а преди всичко политическа и нейният авторитет се разпростира не само върху ръководения от съответния комисар сектор, но и в решаването на редица проблеми на изпратилата го страна. Комисарят има видимо и невидимо влияние, което може да използва като мощно средство за страната си. Поради тази причина всяка страна-членка подбира внимателно своя кандидат, защото в тестето с карти за игра, с което разполага, комисарят е нещо като асо пика, понякога по-силна карта дори и от министър-председателя.

Изборът на Меглена Кунева за комисар преди две години беше недоразумение от всяка гледна точка. Първо, защото се случи във втората половина от мандата на Европейската комисия и не представляваше особен интерес за брюкселската висша администрация (по-скоро символичен акт след приемането на България в ЕС), второ, защото Симеон Сакскобурготски успя да пласира уж между другото за поста свой личен представител в Брюксел и трето, защото привидното безличие на Кунева изглеждаше безобиден и временен компромис във време на преход от едно управление към друго.

Двегодишният срок се оказа обаче изключително полезен, не за самата Кунева, която употреби престоя си в Брюксел в усилия върху илюзорна лична международна кариера, а за българските политици (включително от пропадналото станишево правителство), които много бързо осъзнаха огромната грешка, направена с нейния порочен избор.

През последните седмици между сълзите от раздялата с апетитния във всяко отношение пост Кунева проля и не малко мастило по повод „клетвата”, с която се била врекла във вярност на ЕС и от която се виждало, че била принудена да работи за съюза, а не за страната си. Според  нашата комисарка, в Брюксел важал лозунгът „ЕС над всичко!” С този лозунг Кунева се опитва да обясни днес действията си по прикриване на безобразията на изпратилото я правителство, от което комисарката по електорални причини се разграничаваше само от ВИП залата на софийското летище. По същото време, когато политици от опозицията, депутати, журналисти, общественици и просто граждани алармирваха ЕК и ОЛАФ за станишевите безобразия, Кунева определяше сведенията от тези източници като „несериозни” и фактически заблуждаваше своите колеги в Брюксел. Не случайно един от тях заяви неотдавна : „Ние имаме тук комисар от България, но България няма свой комисар в Брюксел”. (изказването му бе цитирано в изданието на ЕК „Ню Юръп”)

Кунева обаче не желае да понесе никаква политическа отговорност от своето съдействие на станишевото правителство, както и от бездействието си в критични за България моменти. Тя твърди, че има моралното право, както и цялата компетентност да бъде отново комисар! Същевременно Кунева не само никога не се противопостави на катастрофалните действия на кабинета, на който беше член, но до края на съществуванието му се ползваше с неговата изключителна протекция. За сравнение мога да припомня, че в друга драматична за страната ситуация – виденовата криза – няколко висши български дипломати не се побояха да разкрият на нашите партньори в Брюксел, Вашингтон, Лондон и Париж, истинската картина на политически и икономически срив от периода 1995 и 1996 г., заради което, естествено, всички бяха уволнени от кабинета Виденов.

В тази светлина чудновато е схващането на Кунева, че може да се постави над реалната политика на правителството си и да разполага с някакъв собствен политически авторитет на фона на срива на същото това правителство и на собствената си партия.

Заради политическата хигиена, необходима при една реформа, каквато се надяваме кабинетът Борисов да осъществи, изключително важен сигнал е премахването на илюзорния авторитет на Кунева като някакъв феномен, идеята за какъвто тя и лобистките кръгове зад нея се опитват да наложат с всякакви, недотам етични средства. Кунева беше и остава един изкуствено създаден политически сурогат, инструмент на интереси, които тепърва ще има да се осъзнават и осветляват.

Имаше един жизнерадостен лозунг, роден по митингите, когато те още въодушевляваха наивния народ. „Кой не скача е червен” – гласеше той и служеше за хип-хоп рефрен на измръзналата в студените януарски дни на виденовата 1997 зима студентска младеж.

След избора за генерален директор на ЮНЕСКО на г-жа Ирина Бокова, външен министър в същото онова виденово правителство, срещу което студентите скачаха, се появиха медийни съмнения, включително изразени и от членове на правителството, че който на скача от радост от този избор, не е добър патриот. Тъй като според скромното ми мнение двете неща, скачане и патриотизъм, не са обезателно свързани, ще се опитам да обясня, защо не считам за особено уместно радостното подскачане от този изключително контроверсен избор.

Няма съмнение, че г-жа Бокова се оказа на вярното място и във вярното време със своята кандидатура, която в началото не вдъхваше особен международен интерес. Напълно разбираемо и предсказуемо беше, че голяма част от демократичната общественост повлия в хода на избора за неутрализирането на единствения сериозен в стартовата кампания кандидат, Фарук Хосни заради непристойни негови расистки изказвания. Че големи личности като Симон Вейл и Ели Визел се включиха в кампанията срещу Хосни, беше също напълно нормално – и двамата цитирани носят върху кожата си белезите на Холокоста под формата на лагерни номера.  На пръв поглед бихме казали, че не г-жа Бокова спечели, а че Фарук Хосни загуби тези избори в нейна полза заради собствената си невъздържаност и може би глупост. Но за съжаление, така е само на пръв поглед.

Преди три години президентът Георги Първанов спечели своя втори президентски мандат въпреки внезапно лъсналия му агентурен псевдоним „Гоце”, само поради причината, че негов кандидат-съперник във втория тур се оказа напълно противоречивият и неприемлив Волен Сидеров. От това абсурдно съперничество Първанов се възползва също така успешно, както малко преди него направи и Жак Ширак в изборната си борба срещу Льо Пен.

С избора на Бокова в ЮНЕСКО бе възпроизведен отново същият модел, но с една много съществена и не дотам невинна разлика. Детайлите в подготовката на нейната кандидатура дават основание за анализ и размишление върху темата „явни и скрити методи на бившата номенклатура за пълна вътрешна и международна реставрация на влиянието й”.

Днес е вече известно, че основен кръстник на Бокова за поста генерален директор на ЮНЕСКО, както и идеолог на нейната кампания е бил президентът Първанов. С изключително, непознато в преследването на друга политическа цел, упорство президентът лансираше в продължение на почти  година кандидатурата на Бокова, която го придружаваше (в качеството на кандидат?, на посланик?, на специално доверено лице?) в неговите общо взето екзотични пътувания и упражнения в скрита дипломация. Не е чудно, че президентът отдава такова значение на един бивш виденов министър, неговата политическа близост с напълно отхвърления от обществото злополучен кабинет е отдавна известна. Създаването на международен авторитет на г-жа Бокова в качеството й на генерален директор означава вероятно за Първанов пренасяне на авторитет и върху едно крило на социалистическата партия, което, както личи, е особено свидно на нашия президент, и върху което той може би гради планове за нов политически възход, невъзможен в средите на пропадналото станишево правителство.

Всичко това би останало само в сферата на политическите разсъждания, ако не съществуваха няколко важни, неудобни и дразнещи въпроса, свързани с триумфалния избор на г-жа Бокова.

Единият от  тях е начинът по издигане на такава съществена кандидатура, която в една демократична страна би следвало да бъде предмет на обществено допитване и резултат от политически консенсус. Нито допитване, нито консенсус не е имало, защото по стар, изпитан метод задкулисните битки по издигане на кандидатурата са се въртели в тясното кланово пространство на няколкото бивши комунистически фамилии, които продължават да си разпределят власт и влияние. Поради това, кандидатурата на г-жа Бокова няма необходимият обществен авторитет и предизвиква днес толкова противоречиви реакции.

Вторият изключително важен въпрос е свързан с международното присъствие на България. След екзотичните, невъзможни кандидатури на Соломон Паси за генерален секретар на НАТО, на Симеон Сакскобурготски за председател на ЕС, в разгара на кървавата битка, която Миглена Кунева води за собственото си оцеляване, кампанията и изборът на Бокова са пример за добре отработен, хладно премислен и с далечни последици политически акт, за който малцина са си давали и вероятно и до днес все още не си дават сметка. Трябва обаче ясно да се подчертае, че след този избор шансовете на България да заеме важни (много по-важни от символичното ЮНЕСКО!) постове, са сведени до нула. Впрочем за значението на ЮНЕСКО върху собствените ни култура и образование новата генерална директорка вече направи показателно, изключително предпазливо изявление, от което стана ясно следното: 1)ЮНЕСКО не разполага със средства (факт, добре известен след като организацията бе напусната от САЩ, които наскоро се завърнаха напълно символично в нея), 2)ролята му е на „медиатор”, 3)самата г-жа Бокова не е доволна от организацията, която имала нужда от реформи.

Опиянена от една желана, но неочаквана победа, г-жа Бокова благодари на трите последни правителства. Тя забрави обаче да обясни точно мотивите за своята благодарност. А те биха изглеждали така:

1)        Благодаря на правителството на Сакскобурготски и лично на външния министър Соломон Паси, че след провала ми като външен министър на Жан Виденов, ме възстановиха на работа в МВнР и ми дадоха ключ за вратата, през която да мина.

2)        Благодаря на правителството на Сергей Станишев, че ме изпрати посланик в Париж на един от най-престижните за страната ни дипломатически постове, фантастичен трамплин към кариерата ми. Благодаря на брат ми, Филип Боков, понастоящем също посланик, че като външнополитически съветник на Станишев не го остави на мира, докато посланичеството ми не беше уредено.

3)        Благодаря на правителството на Бойко Борисов, че заради ЕС и други грижи не оспори моята почти тайна кандидатура за генерален директор, така както оспорва в момента валидността на кандидатурата на Меглена Кунева за комисар в ЕС.