Извинявам се за лошото качество на илюстрацията, но специалиста , т.е. медийният експерт си личи. Смятам, че не всички имат време да търсят и четат тези публикации...Все пак препоръчвам я за четене, само на интерсуващи се от журналистика:

Уволнени и напуснали журналисти от вестниците, закупени от Ирена Кръстева, разказват сцени, напомнящи времето на тежкия соц, каза медийният експерт доц. Георги Лозанов пред "ШОУ". Папка с текстове обикаля из редакцията, а невидима ръка без обяснения изважда някои от тях, като всеки стои и трепери дали не е излязло неговото число в черното тото на тотаджийката.

- Г-н Лозанов, напоследък продажбата на медии надмина даже имотните сделки. Какво става? Една жена, наричана “тотаджийката” и синът й изкупиха крупни медии в страната. Имаше нещо като скандал около продажбата на най-тиражния – “Уикенд” – заговори се дори за рекет срещу единия от собствениците... Кой и защо купува “медии на килограм” – има ли нещо “зад кулисите” на тези продажби?

- Погледнато на едро, истеричната търговия с медии вероятно е резултат на това, че общо взето приватизацията и преразпределението на материалните активи завърши и интересът се насочва към символните капитали, към имиджите. Преди пари се трупаха с физическо насилие - беше времето на борците и мутрите. Сега идва времето на тези, които ще владеят съзнанията…

Иначе мощното навлизане на Кръстева в медиите, макар и с грациозността на дунавски шлеп, нямаше защо на пръв поглед да направи скандал. Всеки у нас (като изключим БНТ и БНР) може да си купи колкото и каквито иска медии. Няма специални антимонополни ограничения или, както по-точно ги наричат, забрани за концентрации на собственост. Няма и ограничения за ангажиране с политически, икономически или каквито и да било други субекти. Издават се дори вестници, едноименни с партии, какъвто е „Атака”. Но и изискване публично да обявиш дали и на кого ще служиш няма. Особено пък в пресата, за която няма и закон. Частниците в медиите не са задължени и с никакви устройствени норми как да ги управляват или каква кадрова политика да водят. Тогава какво е провинението на Кръстева? Защо тя беше превърната в медийният злодей на 2009-а?

Работата е там, че независимо от всички срамни тайни, които медиите натрупаха през прехода, те възпитаха в аудиторията демократични очаквания към себе си. Доколко са в състояние да им отговорят е отделен въпрос, но така или иначе, днешният българин чувства, че информацията, освен стока, е и право – негово собствено и е готов да си го брани, както пенсията или домашната ракия. Няма да се остави Кръстева и синът й да му го задигнат току-така. Доводът, че вестниците и телевизиите в последна сметка са на този, който ги е купил, а не на бабата на село, също не върви, защото и бабата е наясно, че без нея няма да го има и него. Че той продава не друго, а главите, които гледат, че ние сме му стоката, срещу което обаче той трябва да ни пази правото. От този неписан договор с аудиторията започва всяка сделка в сектора.

Това разбира се звучи твърде абстрактно, но като прибавим съвсем конкретния мотив на останалите медии да не пуснат на пазара нов голям играч, при това способен на конкурентни удари под кръста, става ясно защо срещу Кръстева се вдигна вълна на гражданско недоволство с обвинението, че не си изпълнява неписания договор. Че прави медии в интерес не читателя и зрителя, а на неизвестно кого. Или всъщност известно – на Доган и тройната коалиция срещу Бойко. Поне до изборите. А това, че после „обърнаха бруса” доведе единствено до хипотезата, че Бойко и Доган са се разбрали. Тази хипотеза се подсили от ненадейно затихналото желание на новото правителство да постави в окото на правосъдието фигуриста с обръча, заедно със самия му обръч.

Ето само щрих от медийния мониторинг, който фондация „Медийна демокрация” прави всеки месец – преди изборите позитивните публикации за Бойко във всекидневниците на Кръстева се свеждат до една, а негативните са 25. След изборите негативните са 7, а позитивните 13. Това се вижда на медийната повърхност, а дали под нея стои Ахмед Доган или “Доган груп”, не е толкова важно. Важното е именно, че не се знае кой стои, което е по-лошо и от единия, и от другия Доган сам по себе си. Вкарани сме в поредната ориенталска конспирация, която със симпатично мастило изписва над главата на вестниците „Ние нямаме нищо общо с европейската представа за медии”.

- Как гледате на масовите уволнения на заварения състав от журналисти в закупените медии? Имате ли поглед какви хора се назначават и по какви критерии?

- Тук беше най-големия провал на Кръстева, защото уволнените и напусналите разказваха сцени, напомнящи времето на тежкия соц. Папка с текстове обикаля из редакцията, а невидима ръка без обяснения изважда някои от тях, като всеки стои и трепери дали не е излязло неговото число в черното тото на тотаджийката.
За да управляваш медия се иска поне малко финес. Колкото да усетиш, че не можеш да защитаваш собствеността си, ако диктуваш на журналистите какво да пишат и какво не. Така им отнемаш шанса да имат собствени мнения, а именно те вървят на пазара, различават те и привличат публиката.

Не че това е проблем само на Кръстева, но другите собственици повече или по-малко успяват да го правят в диалог с журналистите си. Докато тя го кара като в сръбската песен: “Я сум я, Еремия Кръстич, имам пушка, имам жена...” - медия в случая. Само че собственикът на медията я има едва трети поред. Първо тя принадлежи на аудиторията, после на журналистите и чак накрая на него. И ако той отнеме собствеността на първите двама, неизбежно губи и своята. За да знаеш това обаче, трябва да имаш завършено поне първо отделение в училището по демокрация. Кръстева и момчето й не правят такова впечатление.

- Смятате ли, че реално у нас съществува свобода на словото?

- Сравнено с комунизма, отговорът е два пъти „да”. Просто защото може да се каже всичко, ако не навсякъде, то поне все някъде. А за половината от това, което се говори днес, вчера се отиваше на лагер или най-малкото си губеше работата. Нищо, че стана мода и то не само във вестник „Дума” да се прави по-самоотвержена или по-срамежлива ретропропаганда. Разбира се, прагматично това опира до политика, власт и привилегии. Но има и нещо по-дълбоко психологическо – синдромът на затворника, който не може да понесе свободата и пак извършва престъпление, за да се върне в затвора. Независимо дали то днес се нарича Путин или национализъм, ДС или унищожаване на дясното… Целта е все същата – пак да обитаваш затвор, макар и битово по-добре устроен, и друг да решава вместо теб.

В сравнение обаче с медиите в демократичните страни у нас свобода на словото естествено няма. И не само, и не толкова, защото уважението към етичните стандарти на занаята често пада под санитарния минимум и четеш откровени лъжи или слушаш коментари, платени под масата, но главно защото медиите не предлагат изход от краха на справедливостта в нашето общество. Те сякаш предпочитат да се разберат с политиците, бизнесмените и „оперативно интересните” лица и чак, ако това не стане, се сещат за критическата си функция. А да видиш на една маса медиен шеф със сенчест бос е толкова грозно, колкото и да видиш Румен Петков в същата ситуация. По-грозно е само, ако медийният шеф сам е и сенчест бос.

- Какво мислите за т.нар. “жълта” преса – защо тя е най-купуваната у нас?

- Най-четена е заради неокомформизма, наложен от сериозната медия в споменатия по-горе съглашателски ключ. В момента „жълтите” си позволяват да казват повече за обратната страна на тъй наречените елити и то от изнервената гледна точка на „унижените и оскърбените” от тях. Ето например сега много се говори за възмездие на корумпираните по високите етажи на властта и в това няма лошо, но кой знае защо то е съчетано с умълчаване около силовите групировки и техните босове. Какво стана с последните, всички ли се избиха по улиците и заведенията и не ги ли заместиха нови?! Под кои бели якички се крие ланец и т.н.

Само за „жълтите” темата продължава да е гореща и можеш да прочетеш разследвания по нея, макар и често писани не с молив, а с тесла. Тоест, въпреки клюкарско-воайорските рефлекси, които задвижва, жълтата преса у нас може да играе важна обществена роля, ако излезе напълно от нелегалния си период, започне устойчиво да спазва професионалните стандарти за този тип медии, приеме етичния им кодекс и клетвено се откаже от журналистическите ментета и коктейлите от факти и фикции. Най-сигурният начин обаче това да не стане е да я купят тези, срещу които тя „по условие” трябва да е.

- Кои са най-свободомислещите и съответно най-консервативните медии у нас – можете ли да направите някаква подобна класация.

- С посочване на имена „пред строя” – не, защото в съдържателен план нашите медии по-скоро се движат в пакет. Шансът да не си като другите се преживява като риск. Не преставам да се изненадвам, когато репортери се уговорят да показват или да пишат за едно и също, защото иначе ще им се карат в редакциите. А трябва да им се карат за обратното. Мисля, че падането на тиражите и ограничаването на рекламните бюджети, въобще кризата, ще прекъсне тази тенденция. Но засега разграничаването по оста консервативност-освободеността е главно между традиционните медии и интернет.

Интернет ги изпреварва многократно и в репертоара на темите, но преди всичко в дързостта и откровеността на интерпретацията им. Там се отля социалното недоволство и волята за съпротива, особено на младите. Тези граждански енергии обаче и заради анонимността на комуникацията, лесно се трансформират в нетолерантност, цинизъм и агресия. Интернет, за да стане авторитетна медиа и да започне да доминира обществото мнение, трябва да си създаде собствена регламентация и легитимност. В това отношение блоговете и блогарската журналистика много му помогнаха да дръпне…

Но да кажа в скоби, че българските политици с много малко изключения не умеят да водят блогове. Видя се по тези избори, когато по задължение си направиха, но после веднага ги забравиха. Просто им липсват две неща, решаващи за блоговете – теми, които интересуват аудиторията, и искреност в поднасянето им.

- Вие лично имате ли любимци сред журналистите от печатните и електронните медии – независимо дали те са стари “муцуни”, “ченгета”, или нови приказливци.

- Нека първо да кажа за бившите сътрудници на ДС, които и с днешна дата продължават да са обезкуражаващо много в медийната сфера. Независимо от принципно негативното ми отношение към тях, отдавам значение на разликите в това защо навремето си се съгласил да „пристанеш на звяра” и как точно си задоволявал желанията му. И особено – как сега се отнасяш към тази страна от биографията си. Едно е като Иво Инджев сам да се „разсекретиш” пред аудиторията и така да поискаш разбиране и извинение. Съвсем друго е като Коритаров да се гордееш с доносничеството си и да го представяш за патриотично дело. Или пък като Кеворкян, който се прави на арбитър в медиите и извън тях, вместо поне малко да му стане неудобно. Най-слабо казано, това е банална простотия – като да се изплюеш на килима.

Но и извън подобни девиантни случаи ми е трудно да посоча фаворити в тиражната медия, защото тя трудно примирява печалбата с вкуса. Това е едно противоречие, което изначално руши идентичностите в професията, превръща ги в колебаещи се. Ето например дори на Светла Петрова, която безспорно е запазена марка в нашата журналистика, й се наложи, заради по-касов формат, да се откаже от „Сеизмограф”, където й беше силата. Колкото да разбере, че не става и да се върне. Като тук колебанието се видя с просто око, но невидимо то присъства навсякъде. Та чак и риалитата се опитват да балансират между ниските страсти и високите каузи, докато накрая загубиш ориентация – на какво да вярваш и какво да харесваш.

Не се оплаквам, това са правилата на играта в консумативния свят, където пазарът е и ценностен критерий, но именно по тази причина специално държа на малкото непарадни медии у нас, като вестник „Култура” и „Гласове” в печатните или RE:TV в електронните. Може веднъж в годината да се сетиш за тях, но, ако ги няма, ставаш заложник на няколко капиталисти в сектора, а четенето на вестници, я гледането на телевизия и слушането на радио се превръща в откуп.

- Напоследък много се прочу Диана Найденова, наричана Акулата. Знаете ли дали тя наистина е имала покана за дългосрочен договор с Нова тв, който е отказала, или това са само митове около личността й. Какво мислите за нейния почерк на водене?

- Мисля, че има договор с НТВ, но едва ли е дългосрочен, защото, доколкото ми е известно, принцип на медията е да сключва най-много едногодишни договори.

За мен поне в радиото Диана беше един от запомнящите се гласове – и с позицията си, и с почерка си на водене. Имаше шанс да се превърне в новата Лили Маринкова с характерните за нея самоотвержени скокове в потайностите на властта и „вътрешни джобове” във въпросите, където се крият знания и ирония. На екрана обаче Диана трудно успява да конструира подобен харизматичен образ, диалозите й често приличат на разправия в трамвая, а когато не е така, губят критически хъс и допускат пиарски интонации. Въобще, трансферът на силовия играч Найденова от радиото в телевизията засега не дава очаквания резултат. Пожелавам й го.

- Много зрители намират Цветанка Ризова за безцветна водеща, която много точно дозира солта и захарта в предаването си, което би следвало да е “детектор на лъжата” – като на четири очи. Какво мислите?

- Вярно е, че и тя, и Бойко Василев, а донякъде и Светла Петрова – въобще „тежката артилерия” на публицистиката на трите национални телевизии е предпазлива, резултат от предварителното примирие с властта. С всяка власт, сключено задочно на по-високо ниво. Ризова обаче се опитва да влезе в играта от обратната страна – не „с бутонките”, а като води предразполагащи разговори със събеседниците си, така че сами да й кажат повече, отколкото са мислили. И макар и не винаги, успява. В нейния маниер може да се открие професионално опровержение на въпросите „китайска капка”, които Коритаров задаваше, докато направи от интервю по телевизията разпит в участъка.

- Апропо, как гледате на шоуто “Цената на истината”?

- Като попаднало на благоприятна почва, защото в нашето общество има твърде много натрупано мълчание – като се започне от отношенията между най-близките и се стигне до тези в обществото. Мисля, че шансът и на шоуто е, ако извърви този път и според собствените си закони започне да засяга политиката, бизнеса, престъпността… Забелязвам, че някакво раздвижване в тази посока има, защото в едно от последните издания фактически беше изобличен съучастник в престъпление, и то в търговията с дрога.

А иначе да се възразява от някакви моралистки срещу саморазголването в риалитата сега е същото като да възразим срещу производителите на бански от две части в средата на миналия век. Още повече, че добре знаем какво стана с банските – падна и горната част.

- Кой е най-яркият случай на беззаконие или скандал в медиите по времето, в което оглавявахте НСРТ и бяхте в СЕМ?

- Случаите не са един и два – политическото налагане на директор на БНР по времето на Костов, което доведе до стачка в медията, предсрочното прекратяване на мандата на Лили Попова като директор на БНТ по времето на царя, което вкара телевизията в перманентна криза, спирането на телевизия „Ден” под диктата на ДПС, което в крайна сметка бетонира СКАТ в ефира и т.н. Но най-скандалното от всичко е пълната загуба на позиция и публично присъствие на регулатора по време на тройната коалиция. Тоест, неспособността му вече да произведе дори скандал, освен да кажем, да откаже да извади сътрудниците на ДС от състава си, както законът изисква.

- Вестници като “Атака” са набедени за “семейни журнали”, обслужващи “роднинско-семейна партия” – как гледате на подобни издания на пазара?

- Семействеността му е най-малкият проблем на вестника. Големият е, че е прашасал орган от пропагандно-наплевателен тип, чието място отдавна е в музея за революционно движение. Може би в роднински план действително е интересно как една майка решава да откъсне сина си от истинския му баща и да го превърне в партиен еничар на доведения. Но това вече не е предмет на медийна експертиза, а на журналистическо разследване в жълтата преса, която именно трябва да се занимава със скритите мотивации на публичните лица.

- Случаят в. “Поглед” остава загадка и до днес. Вестникът не е това, което хората искаха да се “върне”. Смениха се безброй главни редактори, а самият Блъсков – не е тайна за никого, пое вестника само заради ламтежите си около имотите на СБЖ. Какво мислите за това?

- Макар може би не толкова лош, но и според мен вестник „Поглед” нито е на нивото на традицията си, нито успя да се превърне в онзи важен медиакритически авторитет, от какъвто колегията има остра нужда. За да има веднъж седмично къде да стъпи в движещите се пясъци на посткомунистическата медийна среда. Авторитетността на едно издание обаче няма как да не зависи и от авторитетността на издателя му, а СБЖ няма такава, за което пък Блъсков не е виновен.

Нашият съюз отдавна се превърна в казионна организация без характер и усет за новото, чиято основна грижа е да преразпределя наемите от имотите си. А при последното ръководство и откровено се отказа от всякаква политическа независимост и започна да се умилква около БСП с очевидната цел да осигури по-нататъшната кариера на председателя си Милен Вълков. Така той първо стана член на УС на БНТ, а после на СЕМ от квотата на президента, въпреки че Комисията по досиетата изнесе името му като сътрудник на бившите служби, т.е. той по закон е нямал право да заема подобни постове. Как се изгазва от такова блато?

- Говори се доста за навлизането на нова медия на пазара, която още от сега е кръстена “ченгеджийница” – вестникът, който ще бъде под управлението на Алексей Петров. Какво мислите за него – защо човек като Алексей Петров се захваща с вестник?

- Мисля, че това е много опасна демонстрация, защото показва не само, че медиите са зависими от службите, включително и на ниво топли персонални връзки, но и че нито на службите, нито на медиите вече им пука от това, че готови са да го скандират като заглавие на вестник. Що за цинизъм е припомнянето на „Галерия” – разработката на ДАНС срещу журналисти, като име на журналистически продукт. Какво трябва да ни каже това, че медиите могат да се овладяват, както отвън, със сересета, така и отвътре с пари ли? Или че журналистите сами си го просят.

Знам, че ченгетата, свързани с проекта в момента са бивши, а журналистите се чувстват несправедливо уволнени, но извън отделните съдби става дума за символно пресичане на прави, които в геометрията на демокрацията могат да бъдат само успоредни. А и започва да плаши тази „пагонизация” на обществото ни – от най-високите етажи на властта до една от последните крепости на цивилните, каквато са медиите.

- Как гледате на журналисти като Люба Кулезич и водещи като проф. Вучков – имам предвид скандално-откровени в изказванията си, емоционални и в много случаи – безпардонни. Харесвате ли този стил?

- Юлиан Вучков не е журналист – той е барикаден тип борец за правдини, като тези, които гравитират около „Атака”. Така че естественото му място беше в СКАТ и когато напусна тази телевизия и тръгна из другите, образът му „от място” доби шаржови интонации. Сега каквото и да говори, в последна сметка забавлява. Превърна се в нещо като местен вариант на един от двамата старци в „Мъпет шоу”. Кулезич имаше риск да се превърне във втория, ако не беше излязла от собствените си фиксации и моментни настроения и за зрителя да е по-любопитно как се чувства, отколкото какво мисли. Но тя има бърза реакция и комуникативна култура и започна да се налага като широкоспектърен телевизионен коментатор, и то в една опразнила се публична ниша – на дясното говорене.

- У нас вече не е прецедент нападението над журналисти – побой, осакатяване и заливане с киселина. За заплахите – да не говорим. Защо според вас журналистът у нас е оставен на произвола – напълно беззащитен и сам в битките си за обществена полза? Не трябва ли да бъде защитен?

- Трябва разбира се. Трябва и посягането на журналист при изпълнение на служебните му задължение да носи същата наказателната тежест на посягане на полицай. Но у нас и полицията, и правосъдието, и законодателят сякаш много повече се грижат за разследваните, отколкото за разследващите ги, дори когато са от собствените им редици. Друг въпрос е колко от журналистическите разследвания са автентични и колко са поръчани от заинтересовани страни. И именно подобни прецеденти правят защитата на правата на журналиста по принцип, твърде неблагодарна задача.

- Какво остана зад кулисите на случая Коритаров и неговото уволнение? Защо според вас той предпочете да замълчи?

- Ами много дойде – първо го разкриха като сътрудник на ДС, после го уличиха в ефирен рекет. Той е умен човек и каквото и да говори, разбра, че ще превие клона на доверието дори на най-преданата му аудитория. Че е в негова полза сам да се постави под карантина.

Впрочем Коритаров беше - преди публично да се превърне в Алберт - и добър журналист, правеше граждански активна журналистика в полза на демократичното развитие на страната. Но я си представете, че когато сините бяха на власт, са го “реактивирали” именно с такава задача. Тогава, независимо, че може да е казвал истината, през всичкото време е лъгал зрителите, слушателите и читателите си. Прилича на онзи съпруг, който се оправдавал пред жена си, че се е съгласил да доносничи за нея в ДС, за да я предпази. В най-добрия случай следва развод.

- Много се разшумя около скандала между Бойко Борисов и Бареков – премиерът нарече журналиста “подлога”. За всички беше ясно, че Бареков използва национална медия за свои цели и кани “абонирани” лица за гости в студиото си. Според предположение на проф. Вучков е взимал и пари за това... Има ли купени журналисти у нас и “обслужващи” магнати и подземни босове медии?

- Отношенията Бареков-Борисов минаха границата на приличие в една демократична страна, което предполага задължителна дистанция между публичните роли на журналиста и политика. Не знам кой как е инициирал прекрачването й, но Бойко се почувства подведен и реагира в типичния си маниер, макар и по страничен повод. Нищо, че после се опита да пощади достойнството на Бареков като твърдеше, че е казал не „подлога”, а „под блога”…

Магнатите и особено престъпните босове имат място само на територията на разследващата журналистика. У нас те за съжаление и в жълтите, и в не толкова жълтите медии често се появяват и извън нея. И дори това да не са специално платени материали, а просто търсене на информация и сензация, всъщност ги оневинява. Защото ги поставя в един ред с останалите публични лица и негласно ги прави обществено приемливи.

- СЕМ може ли да се намесва по принцип в журналистическите уволнения. В интервю с мен Миглена Ангелова се оплака, че е била уволнена от Нова тв заради репортажа си за незаконното сметище на “Софарма” АД в Нови Искър. Първо последвало писмо от директора на предприятието – Донев до Силва Зурлева, след което препоръка от вашата сестра – Олга Лозанова до Ангелова – да махне кадрите, касаещи “Софарма”. И понеже Ангелова не се съобразява, я уволняват. Поне така твърди тя.

По договор е трябвало да има излъчване на 9 януари т.г., а й прекратяват договора едностранно през декември. Впоследствие научава, че Нова е направила документален филм за... офисите на “Софарма”. Според нея това е интелигентно спонсорство срещу услуга – а именно спирането на скандалното предаване. Миглена Ангелова беше писала до г-жа Пешева, респ. СЕМ, но не бе получила отговор оттам за уволнението си. Какво мислите?

- Вие явно сте по-наясно от мен с този заплетен сюжет от кухнята на НТВ. Аз разбрах само, че според изискванията на медията едно предаване, за да се задържи на екран в този пояс, трябва да има пазарен дял най-малко 20 пункта, а Ангелова е имала 15. Сега Гала има 25.

А и вън от цифрите за мен журналистиката й си остава спорна, защото в голямата си част беше екранна търговия с чуждите драми и разчиташе на вторичната виктимизация на жертвите й. Мисля, че в последна сметка затова на Ангелова й се наложи да напусне и bTV, където предаването й беше родено.

- Обвиняват ви в пристрастие към Нова заради Олга – сестра ви. Кажете нещо за това. Разкажете повече за нея, като неин брат. Надута ли е, защо се страхуват от нея. Аз лично не я познавам.

- Стига да не съм жертва на заблудите на кръвта мисля просто, че е добра в това, което прави. Тя, като програмен директор, още преди НТВ да има национална лицензия, успя да я придвижи от перифериите към центъра на пазара. Направи го, поне доколкото помня, с четири хода, които изиграха пилотираща роля за телевизията у нас въобще: „Стани богат” – играта, която примири зрелището и познанието; Милен Цветков, който в свободния си диалог със зрителите превърна сутринта в прайм тайм; интелектуалният сериал „Сексът и градът” и бащата на риалитата „Биг Брадър”. И както се случва в живота, тъкмо защото успя, я махнаха. И както пак се случва в живота, колелото на съдбата се завъртя още веднъж и тя пак е там. И продължава да експериментира. С турските сериали, да речем, които пренесе на родна почва…

Има неща, главно по посока на чалгизация на забавлението у нас, с които не мога да се съглася – моите разбирания вероятно са далеч по-консервативни от нейните, но въпреки че е с 11 години по-млада от мен, не чувствам право да й ги налагам. Изненадан съм, че някой я възприема като плашеща и надута. По-скоро впечатление прави чувството й за хумор, включително и „ни в клин, ни в ръкав”, което обаче умее да съчетава с дванайсет часовата си отделеност на работата. Но пък и телевизията я взимат много несериозно само тези, които са отпаднали от нея.

Еми Марианска                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             в. Шоу