2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Фото Личен архив
Д-р Дирк Фьоргер е германски журналист, който до края на 2009 година беше ръководител на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация "Конрад Аденауер". Биохимик и генетик по образование, той е бил кореспондент за научните теми във в. "Ди велт", сътрудник на телевизионни и радиоканали, както и главен редактор на медицинско списание.
- От няколко години наблюдавате отблизо българската медийна среда. Какви са проблемите й според вас?
- В България има многообразие на медиите, на което съответства и многообразие на информация. За съжаление обаче медиите в България също са подвластни на глобалната тенденция на булевардизация. Към това се прибавя и фактът, че България все още се намира в преход: старата ценностна система е отпаднала, докато новата все още не се споделя от достатъчно много хора. За това допринасят и представители на старата система, които нямат истински интерес от промяна. Друг проблем е неяснотата по въпроса за собствеността върху медиите. Наистина, има регистър при Съвета за електронни медии, но няма регистър на печатните медии. Но дори и фактът, че има регистър, още не означава, че са регистрирани действителните собственици, а не подставени лица или приносители на акции. Дискусията за реалните собственици на bnews.bg и vsekiden.com показва актуалността на темата. С това се свързва и един следващ проблем, а именно концентрацията на медиите. Свидетели сме как една медийна групировка се опитва да изкупи всичко, което е на пазара. Предполага се, че това е опит за политически натиск, кoето е също толкова осъдимо, колкото и обратният случай. И понеже стана дума за политика – сега стигаме до институционалния проблем. Така например най-важният орган на електронните медии, Съветът за електронни медии, се формира на базата на политически назначения, докато в Германия в съответните органи участва и обществото чрез различни неправителствени организации. Не само това – този орган не винаги работи прозрачно и даването на лицензи не винаги може да бъде проследено, както показа случаят с RFI.
- Споменахте неясната собственост като един от големите проблеми на медийната среда. Промени ли се нещо в тази насока, или се влошиха нещата напоследък?
- Проблемът със собствеността върху медиите е принципен. Защото, ако не се знае на кого точно принадлежат медиите, не е ясно и какви и чии цели преследва медията. Вероятно е политически, икономически или други интереси да упражняват голямо влияние върху съдържанието и в крайна сметка медиите да се инструментализират за чужди на тях интереси, да се превръщат в арена на сблъсък между последните. Като цяло имаме малко основание да говорим за подобрение. Обезпокоително е например изкупуването на медии от една медийна група. Предполагат се връзки с една предишна управляваща партия и освен това контакти извън Европа. Въпросът е дали тук не са застрашени не само български, а и европейски интереси. Ако употребим един злополучен израз по отношение на България – не се ли превръщат медиите в „троянски кон” на чужди интереси?
- Защо в България почти не се прави разследваща журналистика, каквато има в Германия например?
- Към този въпрос бихме могли да подходим най-напред исторически – децентралната традиция в Германия, която е продължена днес от федералната република, е обусловила в много по-голяма степен едно критично отношение на медиите към централната власт, отколкото по-централистката тенденция в България. България дълго време не е била суверенна държава – по време на византийската, турската и комунистическата власт. Това е благоприятствало – естествено, с големи изключения – една тенденция на приспособяване като стратегия на съхранение и по-малко критическото отношение.
След войната ние в Западна Германия имахме „късмет”, защото страните-победителки повериха на медиите задачата на „превъзпитанието”, т. е. на култивирането на либерално-демократични ценности. Медиите се превърнаха така в опора на демократизацията, което предполагаше и разкрития на нарушения на правовата държава. В България нямаше толкова рязко дистанциране от комунизма, още повече че не беше в интерес на много хора да се разкрият престъпления от миналото. И тук се прибавят икономически съображения: как би могъл един журналист да разследва срещу един бизнесмен, ако този бизнесмен е реалният собственик на медията?
- Как виждате отношенията между властта и медиите в България? Дали българските медии в действителност са четвърта власт и коректив на останалите три?
- Медиите само условно могат да бъдат наречени четвърта власт. Разбира се, в България има добри разследващи журналисти, но това не е достатъчно. Не е учудващо, че неясната собственост върху медиите и политически и икономически зависимости възпрепятстват истински контрол над политиците. За да могат медиите да бъдат реална четвърта власт, те трябва да разполагат с достатъчно информация. Много журналисти се оплакват обаче от ограничен достъп до информация. Също така журналисти или цели издателства сякаш възпроизвеждат мнението на политиците.
- Това обусловено от миналото поведение ли е, или е въз основа на актуални икономически предимства вследствие близостта със силните на деня?
- Тук бих искал да препратя към резултатите от проучванията на нашия партньор, фондация „Медийна демокрация”, които показват, че от победата на ГЕРБ много медии се ориентират в подкрепа на тази партия, докато успоредно с това расте и критиката към Сергей Станишев. Четвърта власт предполага обаче и готовността и задължението на политиците да подходят аргументативно към критиката, а не да прибягват до (административно) насилие срещу нея. И тук Германия отново е облагодетелствана от миналото си, респ. от осмислянето на последното: поради пълната инструментализация на медиите при националсоциализма Германия е особено чувствителна към държавната намеса в медиите.
- Как оценявате свободата на словото в България?
- Свободата на словото е винаги свободата на словото на другия. След опита, който направих в България през последните три години, съм настроен по-скоро скептично. Не само всичките нападения над журналисти са достатъчно красноречиви. Има и теми, които са табу или политически се инструментализират, да не говорим за нападенията на политически групи в редакционните офиси на някои вестници.
- Къде се намират българските медии в контекста на балканските медии?
- Във всички балкански страни се забелязва дефицит в общуването между журналистите и властимащите. Към това се прибавят аналогични проблеми, напр. по отношение на работните техники, семорегулацията на медиите или прилагането на етичните кодекси. Проблематично е финансирането на медиите, които често се използват за чужди интереси. Така напр. в България бихме могли да се запитаме дали националната телевизия не е прекалено зависима от държавата. Общ проблем е и концентрацията на медиите, за което споменах по отношение на България. Този проблем обаче е не по-малко остър в другите страни – нека да обърнем внимание на доминантното положение на Ringier в Румъния. В тематично отношение обаче има разлики – така например в Сърбия и Хърватия разпадането на Югославия е вездесъща тема, докато в България и Румъния все пак след влизането в ЕС се забелязва и едно по-открито отношение към европейски теми.
- Скоро в България бяха осветени журналистите от печатните медии, които са сътрудничели на ДС? Къде е разликата между нашия и вашия опит с досиетата на ЩАЗИ?
- Темата за агентурното минало е важна, защото само ако знаем откъде идваме, ще знаем накъде отиваме, ако се позовем на един известен афоризъм. Освен това забравянето е от полза само за извършителите, не за жертвите. Бившите служители на тайните служби са хора, които не са проявявали толерантност, но сега обаче очакват такава. Проблемът има не само юридическо, а и морално и политическо измерение. В Германия идеята при декомунизацията беше да се предотвратят грешките от денацификацията и да се допуснат възможно най-малко пропуски. В резултат на това много бивши агенти в Германия бяха отстранени от работните им места. Така миналата година за двама журналисти от водещ вестник в Берлин беше разкрито агентурно минало, след което те излязоха в неплатен отпуск. В България законът за отваряне на досиетата не предвижда лустрационни въздействия, а само морална дискредитация и загуба на обществено доверие. Положителен факт е обаче, че законът за електронните медии е единственият, който предвижда лустрация в обществените медии.
едии може да се превърнат в "троянски кон" на чужди интереси2. aaaa
3. iv
4. ivbed
5. Любим линк
6. Нашият кандидат за кмет на София
7. EkaterinaVitkova, talant