Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2010 14:19 - Не съм се съмнявал, че е така! Както и за много други...
Автор: emil60 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 882 Коментари: 0 Гласове:
2



“Агент” Петко Бочаров

Ето, че оставих за края тази най-неприятна за мен тема. Просто се пазех от нея като от нещо, което непременно ще ме изцапа и после ще трябва кой знае колко да се чистя. Въпреки това, през цялото време, докато пишех тези спомени знаех, че не е възможно да я подмина. И понеже реших, че няма да я подмина, да я започна така: отдавна вече съм наясно защо се чувствам несправедливо омърсен. Не, далеч не заради това, че ми е било наложено "сътрудничество", за каквото не съм се натискал. Далеч не заради самото сътрудничество, в което и най-вдъхновеният посткомунистически праведник не би могъл да намери за какво да се хване. Не и заради осъзнатата по-късно травма от факта, че доста години съм живял с едно наум, вечно да се оглеждаш и ослушваш, вечно  да си мериш приказките и вечно не само да играеш, а и постоянно да се усъвършенстваш в играта за оцеляване.

Омърсен съм от безмозъчната уравниловка на противното клише "агентурно минало", разплесквано в лицето на всички, повтарям - на всички без изключение, за които там, в прашясалите папки на Държавна сигурност нещо е останало. Омърсен съм, защото няма как и за мен нещо да не е останало. А за мен, пък и за кой знае още колко хиляди такива, като мен, прозвището "агент" е равносилно на грях. Не на престъпление, защото дори не мога да осъдя онзи, който ме е нарекъл "агент". А грях. Истински, тежък и непростим грях е да слагаш в един кюп, и то не толкова всички, които са имали вземане-даване с ДС, колкото всички, с които ДС е имала вземане-даване. Това е първото и главното разграничение, което е задължително да се направи - кой с кого си е имал вземане-даване. И тогава, едва след това, но също задължително трябва да се търсят разликите в "сътрудничеството" на ония, които ДС е прибирала под ноктите си.

Защо приемам като обида да ме наричат агент? По простата причина, че не съм бил такъв. Агент е бил Ким Филби на СССР. Агенти на СССР са били Джулиъс и Етел Розенберг. Агент е била Мата Хари на не знам кого си. В работата на ДС с отделните граждани агенти бяха тия, които "разработваха" различните "обекти". А не гражданите. Къде са сега тези "другари", защо никакви ги няма? Защо им няма имената (или ги има, ама са засекретени) и да се знае кой кой е. Защо Комисията върши работата си наполовина? Би следвало щом вадиш като "агент" името на гражданина "Х", да извадиш и името на истинския агент. Гражданинът само е "привлечен" да сътрудничи. А как е привлечен, никой не казва, нали? Аз, например, искам да излязат имената на ония пет-шест  души, които се изреждаха при мен в оня кабинет на един от горните етажи на МВР (с вход откъм "Паренсов") и настояваха да напиша кой от турското разузнаване ме е вербувал. От 8 сутринта, когато дойдоха двама цивилни да ме приберат от дома, до 23 часа, когато ме пуснаха да си вървя. Искам да зная кой беше оня нисичък и доста пухкав (за разлика от останалите) "другар", който на моите уверения, че никой не ме е вербувал и че нищо подобно няма да напиша, ако щат и да ме измъчват, реагира с мощен шамар по лявата ми буза (ама не чак дотам мощен, понеже ръката му беше мека), а след това нареди да му напиша, че няма на никого да издавам какво е ставало на тази "среща" и че ще "сътруднича доброволно на народната власт". След което пък, за моя изненада, нареди да си ходя. Е, къде са тези хора, за да пояснят на обществото сега защо са ме обвинявали, че съм турски шпионин? А може би някой ще ме обвини, че съм се подписал "да сътруднича на народната власт"? Някой, който ако е бил на мое място е щял героично да прати по дяволите ченгетата? Хайде стига, моля ви се, правим се на много велики, на чужд гръб и сто тояги са малко, както гласи поговорката. Подписах с готовност и облекчение, защото в такава ситуация нямаш избор и който ми каже, че би имал избор, аз пък ще му кажа, че има много здраве. И че е глупак, на всичкото отгоре.

Виждате ли, това което сега пиша за въпросната "среща", гарнирана със шамар, го казвам за пръв път. Честна дума. Никога на никого не съм го разказвал. Виждате ли колко съм етичен и коректен, че над 60 години съм запазил в тайна и моралното насилие, и мекия шамар, докато агентите на ДС хем нарушават условието, хем пък и остават анонимни.

А това беше през 1952 г., вероятно не повече от два месеца, откакто ме бяха приели в БТА. Не мина много време и аз бях вече готов с изводите. Главният ми извод беше, че ми се е разминало. Да, наистина ми се бе разминало? А какво точно ми се размина ли? Върнете назад тези страници и идете до оная глава, където пиша за "Пансион Мимоза".

Спомняте си имената на приятелите ми, нали? Е, двама от тях - Жоро Патев и Павел Коняров са били арестувани само седмица преди въпросната "среща" (не съм знаел) и наред с още двама, завършили Американския колеж, Христо Хайтов и Доди Беров, бяха включени в показен (но маймунски, естествено) процес за държавна измяна. Имаше и още обвиняеми, които не ми бяха познати. Осъдиха ги всичките на дълги години затвор. Един от непознатите ми бе осъден на "до живот". Но четиримата отидоха в затвора и лежаха от 1952 чак докъм средата на 60-те. Излежаха по 10-12 години. Там. Зад решетките. Абсолютно невинни млади хора. Излязоха състарени и съсипани. Днес и четиримата са отдавна покойници. Като четири хубави, здрави, вече разлистени млади дървета, посечени от брадвите на мургави бракониери.

Единият от допълнителните ми изводи беше, че може би ме е спасило БТА. Няма как да не са питали Кадри и може би моят началник Кадри ги е убедил, че е по-добре да ме имат като "сътрудник", отколкото да съм зад решетките. Може и генералната директорка Елена Гаврилова да има пръст в цялата работа. Но фактът си е факт. Разминала ми се беше съдбата на Христо, Павката, Жоро и Доди, в това няма никакво съмнение.

Но да продължа с изводите. Другият извод беше, че оттук насетне ще нося 16-килограмов топуз на врата си. И че ще трябва да се приспособя към това, което ме очаква. Дълго размишлявах и нещата започнаха да ми се изясняват. Преди всичко, каква беше концепцията на ДС за събиране на информация? Много проста и, разбира се, приложима само в условията на диктатура. Не само насищане, а пренасищане със "сътрудници". Виждате го и сега от работата на Комисията по досиетата - мишлетата на ДС са повече на брой от "непорочните". Впрочем, и сред партийните членове е имало очи и уши на ДС, но те са от друга категория, те или са били щатни, или са искали да станат щатни. Мишлета като безпартийните е нямало, защото партийният член бе поначало задължен да сътрудничи на властта. Но те досиета нямат, нали? И нямат "агентурно минало", нали? Вземете примерно една компания, в която петима са сътрудници - много по-сигурно е, че ще се получи по-вярна картина на обстановката, отколкото ако сътрудниците са двама. Защото докладът на всеки ще се сравнява с  докладите на още четирима. И второ, колкото повече са сътрудниците, толкова по-малка е вероятността да успее заговор срещу режима. А нали това е целта на занятието. Но какъв е пък за мен изводът от този извод? Той е, че никога не трябва да се лъже. Никога! Казвам това, което виждам. А какво мисля? Също казвам каквото мисля. Но мога ли нещо да спестявам? Да, от това което мисля, а не от каквото виждам или чувам.

Друг извод. От топуза на врата ми няма отърване. От комунистическия режим няма отърване. Двете вървят ръка за ръка. Това е 1952 г. Работническо-селският терор е поставил всичко живо на колене. Ти си мравка, а държавата е валяк. Мравката е на 33 години и такъв ще е животът й до смъртта. Е, заслужава ли единственият човешки живот компромис? Заслужава ли абсолютната безнадеждност да се съобразяваш с  нея? Стига да искаш да живееш все пак като човек, а не като скот. Заслужава ли си да се правиш на герой? Но дори в ония времена на узаконен произвол и мракобесие никога не съм вярвал в поговорката, че надеждата умира последна. Не съм вярвал, не вярвам и сега, защото надеждата въобще не умира. В даден момент може да ти се стори, че няма повече надежда, но слънцето пак ще изгрее, защото то няма как да не изгрее.

Тъй че, след като си дадох сметка, че ще плащам цена за привилегията да съм журналист, а не арматурист, започнах да гледам на бъдещето си като на предизвикателство. На боксовия ринг съм и не трябва да позволя на тоя срещу мен да ме нокаутира. Много е по-силен от мен и е достатъчно умен, но пък защо аз да не изляза по-умен от него. Мога ли? Мога. Ще финтирам около него, ще избягвам ударите му, ще предвиждам ходовете му, ще чакам гонга за край на рундовете, но в никакъв случай няма да му се подложа да ме нокаутира. Ще го направя ли? Ще го направя.

И го направих. И днес цяла България ме познава и далеч повече са тези, които ме харесват и уважават. Веднъж вече бях писал някъде, че това беше игра на надхитряване, точно така, но съм пропуснал да отбележа, че аз и другите като мен трябваше да надхитряваме ноктите на ДС, тя - ДС-то - нямаше защо да си дава зор да ни надхитрява нас, мишлетата, достатъчно беше само да си свие лапата с  ноктите.

На 89-я ми рожден ден дойде при мен едно репортерче от популярен седмичен вестник да иска интервю. И ми зададе някакъв въпрос на тема досиета, темата тъкмо тогава беше актуална, тъй като се съобщаваше, че комисията скоро ще публикува имената на "агентите" в медиите. Момчето използва и клишето "агентурно минало" и на мен повече не ми трябваше. Казах му в  прав текст: "А ти знаеш ли, че това клише, което ти използваш, се отнася и до мен, защото и аз сигурно имам досие в ДС". Момчето първо зяпна, после набързо си прибра магнетофончето и хукна да си пусне за печат сензацията. Която, разбира се, излезе на първа страница на вестника му с големи черни букви: "Петко Бочаров бил агент на ДС".

Тоест, бях първото мишле, което по свой избор, без някой да му е повлиял, сам си лепна етикета "агент", просто от яд заради първосигналната реакция на средностатистическия българин на излезли в пресата съобщения, на пръв поглед любопитни или пикантни, ала за някое човешко същество сол в отворена рана. Навремето, когато ме вкараха в затвора, макар да бях гадно изнудван, не се опитвах да се оправдавам, защото като нарушиш закона, оправдания може да има много, но основното е, че вината си е твоя и само твоя. Разбира се, години по-късно си задавах въпроса наистина ли само заради настъпената професионална етика оня заместник-главен прокурор отдели само мен от трийсетината "давали" на П.П. подкупи, при това много по-големи суми и невинаги за спасяването на близък, а единствено мен привлече за подсъдим и всички тях остави за свидетели? И случаен ли беше фактът, че тъкмо аз, висшистът и поддал се на изнудването на безскрупулен мошеник, и осъден на само една година млад човек, бях пратен да работя в каменовъглена мина в компанията на най-закоравелите рецидивисти? Случаен ли беше фактът, че бях приет да работя с английски език в идейно-политическата и, по същество, пропагандна институция на тоталитарната власт? Защо на мен всичко това ми прилича на обмислена подготовка за мекия шамар в оня кабинет на МВР?

След случката в кабинета, за която разказах по-горе, в БТА работите ми тръгнаха така, сякаш нищо не беше се случило. Докато не дойде времето, за което май бях готвен. И то дойде чрез приятеля ми Кръстан Дянков, за когото писах по-горе. Кръстан пръв поднесе на похлупения от идеологическата цензура български читател превод  на роман от американски писател. Естествено, като казвам "поднесе", имам предвид, че романът му бе даден за превод от определено издателство. Това бяха, ако се не лъжа, два романа от Ърскин Колдуел - автор, който описва несретния и изостанал от съвремието живот на "бялата беднотия" (the white trash) от американския Юг. Нали трябваше да бием по недъзите на гнилия капитализъм. Издателствата обаче постепенно се отпуснаха и преводаческата стихия на Кръстан се отприщи. И един ден в БТА се получиха адресирани лично до него и до мен покани от американския културен аташе Джон Клейтън и мисис Клейтън за прожекция на филма "Доктор Живаго", която ще се състои в дома им на еди-коя си дата. На моята изненада Кръстан отговори, че покрай преводите на Колдуел се е запознал с Клейтън и че Клейтън му е казал за проектираната прожекция, като му предложил да вземе и каквито намери за добре приятели. И Кръстан му предложил моето име.

Отиваме двамата при главния директор Стрелков и той казва "Ще идете". Само толкоз. Ние, разбира се, отиваме. Лека почерпка, следва прожекцията, сетне Клейтън ни води до библиотеката си и ни казва да си изберем която искаме книга, после малко разговори и си тръгваме. На сутринта от пропуска на БТА ме търсят. Слизам и един  другар ми се представя откъде е и учтиво ме кани да напиша впечатленията си от посещението при Клейтън. Казва ми, че не е нужно да се подписвам с името си, а да се подпиша както намеря за добре. Тъй като още оттогава почеркът ми бе започнал да става все по-лош от наследствения тремор на дясната ми ръка, питам дали бих могъл да пиша на машина. "Не е редно, но добре, щом е такъв случаят" - казва мъжът.

И това беше. Оттук се почна. При втората покана другарят каза, че не бива да отказваме и трябва да отиваме, "защото искаме да разберем по каква причина човекът на ЦРУ се е фиксирал върху БТА". Фиксирането продължи обаче и след като Клейтън си замина и на негово място дойдоха други хора. Така моите контакти с истинските агенти на ДС продължиха, и те веднъж или два пъти се смениха, но това, което беше първият път при Клейтън, се повтаряше мот а мо. Запомнил съм обаче, само един от тези, които дойдоха след Клейтън. Арнолд, или Арни, както му казвах, презимето му не си спомням, доста симпатично младо момче, с което, смея да го кажа, станахме искрени приятели, макар всеки да си изпълняваше това, без което не можеше да се мине. Естествено, аз знаех, че той знае, той знаеше, че аз знам. И аз пишех, та се късах, все приятни разговори за глупости, той вероятно също е писал колко аз съм симпатичен. Дори веднъж направихме нещо невиждано - отидохме с неговата дипломатическа кола Форд Мустанг и с моята палатка за риба на Доспатския язовир в Родопите откъм село Сърница. Турихме палатката до самата вода, хванахме някоя и друга пъстърва, а може би е имало и шаранче, вечерта запалихме дървените въглища в неговото малко преносимо барбекю, вечеряхме много вкусно, после легнахме един до друг в спалните чували и спахме като упоени до заранта. Представям си специалната кола, която ни е следила и която сигурно се е била настанила някъде наблизо и е насочила антените си за дистанционно подслушване, представям си колко са останали доволни агентите от прослушания разговор - какъв размер кукичка, какво влакно, каква примамка, къде да хвърлим, колко е красиво и т.н и т.н. Впрочем,  нима можеха да чуят, ако легнали в чувалите исках нещо да му прошепна? А дали съм му прошепнал или не, няма да кажа.

Е, толкоз. Писах достатъчно. Моите приятели, които след юбилейния ми 90-ти рожден ден ме натиснаха да пиша спомени с аргумента "има какво да разкажеш и това, което си преживял, можеш да разкажеш единствено ти", дано не останат разочаровани. В разказа ми няма сензационни разкрития, няма пикантерии. Но защо пък трябва да има? Не съм участвал в съзаклятия, нито във финансови или секс скандали. Просто съм обикновен български гражданин, който по волята на дядо Господ се е родил, когато е бил подписан Ньойският договор. И е видял, помирисал, почувствал и изпитал превратностите на нашенското измъчено развитие през всичките тия години. Тъй че, ако ви е интересно, четете. Все нещичко ще научите. Да живее България!

от книгата на Петко Бочаров “Картини от три Българии”


Тагове:   Много,   както,


Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: emil60
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2064752
Постинги: 760
Коментари: 1065
Гласове: 5178
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031