Валери Петров: Нека снежинките затрупат всичко горчиво автор(и): Ива Йолова, прочитания: 1135, коментари: 6 Снимка Виктор Гилтяй

С Валери ПЕТРОВ разговаря Ива Йолова

- Уникалният том с всички пиеси и сонети на Шекспир във ваш превод, който се разпространява с “Труд”, се оказа един от най-търсените подаръци за Коледа. Как избрахте Шекспир навремето?

- Всъщност не съм избирал целия Шекспир. Идеята ми беше много по-скромна - в един недобър за мен момент, за да не стоя без работа, реших да преведа една от комедиите му - “Сън в лятна нощ” - която винаги ми е била любима. А радостта от процеса на превеждането ме подтикна да продължа нататък, към другите комедии, после към трагедиите и така, без прекъсване, до края на театралните творби. Само преди сонетите направих няколкогодишна пауза, защото, освен щастлив, бях и много уморен. Тук веднага - за да не го пропусна - бих искал да подчертая помощта, която ми оказа - особено в началото - покойният голям наш шекспировед проф. Марко Минков, без когото не бих се справил с огромната и нелесна работа. Освен всичко друго, той ме научи да гледам към великия поет и драматург с възхищение, но без обграждащото го от години обожествяване.

- Вечен е въпросът за това, какъв трябва да бъде преводът - дали да се придържа към буквата на оригинала, или свободно предаващ смисъла му. Коя беше вашата линия?

- По този въпрос аз съм си измислил някаква теорийка, която дори съм нарекъл “на плаващата точка”. Представете си една права линия между две точки, означаващи: крайната стриктност на буквалния превод и крайната волност на съчиненията от вида “по еди-кого-си”. По тази линия, между тези две крайности, преводачът трябва да постави точката, изразяващастепента на свобода спрямо оригинала, която ще следва. В хода на работата тази точка се измества вляво или вдясно според много критерии, които тук не мога да изброявам. За пример съм давал неведнъж сравнението между два пасажа от “Хамлет”: прочутия монолог “Да бъдеш или не” и клоунадата с гробарите. Явно е, нали, че при превода степента на близост до оригинала трябва да бъде различна в двата случая: в първия тежко ти, ако своеволничиш - може да загубиш някой оттенък на важната мисъл; във втория, обратно, тежко ти, ако преведеш буквално игрословиците - ти направо ще ги убиеш!... Но изобщо - като генерална линия - аз съм се старал дабъда колкото е възможно по-близко до автора, да предавам най-вярно не само смисъла и духа, но и буквата на оригинала.

- “Той повалерчи Шекспир”, похвали навремето майсторството ви Христо Ганев. Все пак не сте ли се изкушавали да вложите и нещо от себе си в превода?

- Старал съм се да се боря с това изкушение. Но - грешни сме, Господи! - имам един случай, когато не издържах на изкушението: допуснах - без да я има в оригинала - една игра между името на героинята и названието на един музикален инструмент. Къде е скрит този мой грях? Ето ви една задача с повишена трудност...

- А как ви е въздействал Шекспир след подобно дълго съжителство в творчеството? Промени ли ви в работата над пиеси, сценарии, поезия? И каква е разликата между превеждането и оригиналното творчество?

- Мисля, че Шекспир е много далеч от нас във времето и затова едва ли ми е повлиял пряко върху начина на писане, но, виж, на едно ме е научил: колкото пъти сам се е опитвал да се пригоди към съвременните му моди в литературата, толкова пъти равнището на поезията му е спадало. Колкото до разликата между превеждане и оригинално писане на поезия, доскоро съм казвал, че тази разлика е голяма, тъй като при писането на свои неща нямаш текста, към който се стремиш при превеждането, и блуждаеш в неясното. Напоследък, обаче, почнах да си мисля, че и когато пишеш нещо свое, пак имаш пред себе си, без да го съзнаваш, някакъв невидим оптимален за теб израз на това, което искаш да кажеш. Така че - при мен поне - разликата между двата вида литературен труд май не е толкова голяма.

- А какво дава на хората Шекспир, какво ви даде на вас лично? Зарежда ли с оптимизъм, жизненост, независимо от това какви страни на живота разкрива?

- Той ни дава много, което не мога да изразя накратко. Преди всичко, според мен изкуството във великите си постижения винаги - дори и когато е мрачно - действа оптимистично, жизнеутвърждаващо. Бидейки висш израз на човешката духовност, даващ доказателства за способността на човека да създава красота. А конкретно за Шекспир, духът на цялото шекспирово творчество е такъв, защото - изглежда, авторът му сам е бил жизнен, пълен с творческа енергия. Освен това театърът по негово време е изисквал: не само комедиите - разбира се - да бъдат весели, но и трагедиите да търпят комични връзки и да завършват - макар отрупани с трупове - с победа на Доброто. А какво е дал Шекспир на мен лично, не мога да кажа със сигурност. Навярно ми е давал и кураж в някои трудни моменти, но главно се надявам да ми е бил полезен с невероятното си човекознание и мъдрост. Защото, като се обърна назад в живота си, констатирам, че винаги - а и в тези наши дни - съм страдал от недостиг на тези две качества. Но ние май твърде надълго говорихме за неща, които в днешните времена едва ли интересуват много вашите читатели. Те може би си казват: Да ви имаме грижите...

- Добре, да поговорим за техните грижи. Културата ни днес кипи от тихи и шумни скандали. Вие сте работили и в киното, и в театъра, и макар да гледате малко отстрани каква е прогнозата ви: ще се намери ли изход от тежката криза?

- Не искам да повтарям ужасиите от днешното състояние на нещата в страната, за които всички пишат и говорят. Ще кажа нещо само за това, което ми е най-близко в момента. Тъжно ми е, например, че родното ни кино бива оставено без всякаква поддръжка, тъкмо сякаш беше започнало да се съвзема след промените от 1989 година. Надявам се, че изход ще се намери. И също така ме възмущава необяснимата за мен свада между управляващите и академията на науките. Не ми се навлиза в подробностите на този конфликт, но търся корените му. Да, те се крият във вечната неприязън между управници и интелигенция (която напомня историята с будилника: навиваме го да ни събуди, а като звънне, го ругаем)? Или се е задействало съперничеството между поколенията учени? Или в дъното на всичко е примамливостта на академичните имоти? Или някои наистина мислят, че децентрализирането на научните дейности ще донесе спестявания на хазната и че ще даде тласък на науката ни? Или имаме пред себе “поръчково убийство” на учреждение в кръга на общата акция срещу националната ни духовност? Всяко от тези обяснения може би е дало своята лепта за планираното фактическо унищожаване на най-старата ни национална институция, което - освен всичко друго - би утвърдило допълнително негативните предубеждения у т. нар. цивилизован свят към народа и страната ни. Особено ако се прибави нечия амбиция да остави името си в историята по примера на онзи древен грък, как се казваше?... Както виждате, опитвам се да се шегувам, но не ми е до шега пред този нов епизод на духовната криза у нас.

- Говорите за духовната криза, но тя не е само у нас. Някои са убедени, че е изцяло последица от финансовата.

- Разбира се, че не е само у нас - тук тя добива някаква своя, балканска специфика, но всъщност обхваща целия глобус. Навярно сте забелязали колко често напоследък се употребява рядко срещаният навремето глагол “оцелявам”. Това ми се струва симптоматично - казваме, че човечеството преживява срив, но май почваме да чувстваме този глагол в другия му смисъл: ще преживеем ли ние този критичен век? Не зная дали всички духовни кризи са били свързани с материални, но този път двете неща вървят заедно, вкопчени. А ние чувстваме симптомите на заплашващата ни екологическа катастрофа, но отдаваме главното значение на материалното, на икономиката, и пренебрегваме духовното. Но кое е по-важното и кое е причина, кое - следствие? Не се ли смесват, не се ли взаимообуславят тези две начала? Ние още възприемаме природата като околна среда и не си даваме сметка, че сами сме част от тази природа, околна среда за животните и растенията, при това твърде зловредна за тях. И не проумяваме, че опасностите за вида ни май се крият и в самите нас, в умовете ни, в нашата психика. Защото изглежда, че инстинктът на пещерния ни прародител за запасяване с храна и топлина срещу враждебната природа е оставил в мозъците ни гена на ненаситната жажда за печалба, който в крайна сметка именно като дух на днешната ни цивилизация пълни атмосферата ни с въгледвуокис. Спирам дотук, току-що ви казах, че не съм мъдрец, а ето че се отдадох на философстване. Както има дума, “дълбоки мисли на плитко място”.

- Вие самият какво правите в момента, след като тази година покрай юбилея ви получихте толкоз любов и признания от приятели и почитатели?

- Какво мога да правя, освен да пиша. Все още ме радва процесът на писането, за който ви казах, а и - признавам си - продължават да ме блазнят похвалите, когато ми се удаде да сътворя нещо по-добро. Освен това ми се ще - в нашия останал без критерии, хаотичен литературен живот - да отстоявам с практиката си позицията на разбираемия и написан “постарому” съвременен стих срещу хепънингите и инсталациите в литературата. За да се върна към основната ни тема, ще припомня - като спазвам, разбира се, пропорциите - че и Шекспир в един от сонетите си се оплаква от своите съперници модернисти и обявява увереността си, че читателят му ще каже: “Но изкуството на Стария беше по-искрено!”

- И какво пожелание за Коледа ще изпратите към хората?

- Права сте, нека празничните снежинки затрупват всичко горчиво, казано дотук. Бедствията не са неизбежни. Горе главите! И дано се сбъдне всичко, което пожелаем за себе си, за близките си и, разбира се, за България!

Благодаря, че ме подсети за тоя огромен поет, писател, сценарист и какво ли още не. Да е жив и здрав. Мисля, че тази година честваше 90 годишния си юбилей. Страхотен! Огромен!

Хубави празници!