Юлиан беше на осем години, високо слабо хлапе, което тичаше по цял ден из полето, все само - като сянка на хвърчило, плъх, подгонен от котка. Другите момчета в Даскалово отдавна бяха решили да го напердашат. Те смятаха, че се перчи пред тях. Веднъж го заобиколиха от всички страни, но той въобще не отвърна на боя, а да биеш човек, който не реагира, е все едно да биеш сянката си. Пък и е зле Димана да чуе, че си удрял сянка, сигурно ще реши, че не си в ред.

Той стърчеше сред тях с тънки дълги ръце и крака, като съшит с бели конци. Когато го оставиха на мира, отново побягна - толкова бързо, че остави след себе си уличния пес Дамян. В Даскалово вярваха, че кучето се е научило да подушва смъртта, затова не хапваше от кюфтета, в които бяха добавяли гипс или отрова за къртици. 

Юлиан не приказваше много, баща му го наказваше строго заради това тичане – марш в ъгъла и стой там, докато капнеш от умора. Хлапето стоеше, уличният пес идваше на улицата пред къщата им и преглъщаше, също наказан, но в мига, когато наказанието приключеше, Юлиан отново побягваше, гръдният му кош - тесен и лек като летва, хвърчеше край реката, в гората, в края на селото, а след него подскачаше Дамян. Кучето сякаш наистина знаеше къде е смъртта и не отиваше на места, където ловци дебнеха да го думнат в главата, нито доближаваше капаните им.

Изведнъж един ден - и то точно когато майката купи на Юлиан велосипед, дано синът ѝ престане да се носи като стар найлонов плик, който вятърът и бодилите подхвърлят помежду си - момчето започна да куца. Дори не погледна колелото. 

- Какво ти е? - попита майка му. - Защо куцаш, боли ли те нещо?

Юлиан отвърна, че нищо не го боли. 

- Тогава не куцай – сряза го майка му, която беше доста нервна. Беше привършила заплатата и се чудеше с какво да плати тока. Но момчето продължи да куца, цялото му тънко като сноп върбови клонки тяло се извиваше на една страна, единият крак се люшкаше, замиташе назад, майката дори се уплаши, че синът ѝ ще си разбие главата на плочките. 

На другия ден момчето продължи да куцука - дългият, тънък като строшена щека крак увисваше към пътеката, където довчера бе лятал по-бързо от бездомния пес Дамян. Така беше и на другия ден и на по другия - цяла седмица куци, пълни с тежко слънце дни. 

- Нека те боли. Пукни! - извика Симеон, едно много здраво момче - то бе ударило Юлиан два пъти, когато го бяха наобиколили от всички страни преди няколко дни. 

Симеон се приближи до Юлиан, който куцукаше край реката, и го плесна по лицето. Като че удари сянка. Юлиан въобще не посегна да се предпази, само забърса разкървавения си нос с ръкав. Димана случайно беше наблизо. Тя нищо не каза - как ли пък ще се заинтересува от момче, което не се бие, не отвръща на удара, а се клатушка като спънато магаре? 

- Болен ли си? - попита надвечер бащата. На следващия ден родителите на Юлиан го заведоха на лекар. Излезе, че изследванията на кръвта и всички останали изследвания бяха нормални. 

- Той е напълно здрав – заявиха тримата лекари, при които го бяха водили майката и бащата. - Всичко му е наред.
Само един стар лекар, доктор Драганов, погледна майка му много особено и попита:

- Госпожо, има ли някой във вашето семейство, който куца?

Майката се замисли. Тя отново беше нервна, защото заплатата, както обикновено се случва с всяка заплата, отново бе на привършване, а трябваше да плаща телефоните, водата, тока. Не бе останало за маратонки на Юлиан.

- Да, дядо му, моят баща, куца – отвърна бащата на Юлиан.

Доктор Драганов погледна слабоватото момче, което му приличаше на лист хартия с крака, и каза:

- Юли, я ми покажи как ходи дядо ти – и Юлиан показа: кракът се прекърши като сух клон, тялото се огъна, сякаш някой бе ударил малкия с камък по тила.

- Я ми покажи сега как ходи баща ти - и Юлиан тръгна бързо, решително. Куцането изчезна. – Отсега нататък ще ходиш както баща ти – нареди доктор Драганов.

- Баща ми няма приятели, затова не искам да ходя като него – измърмори момчето. - Дядо ми куца и има приятели. И аз искам да имам приятели.

Майката се зарадва – синът ѝ не беше болен. Макар и слабичък, той беше най-прекрасното момче на света. Тя нямаше никого освен него. Бащата беше решил да си замине, но не го направи, защото детето започна да куца. 

- А защо тичаше като ненормален? - попита майка му.

- Исках да спася Дамян, моето куче – отвърна момчето. – Те му залагаха капани. Аз тичах напред и като ловците ме видеха, махаха капаните, защото съм човек. 

- Значи кучето не е надушвало смъртта. Бабите си дрънкат, колкото да не заспят – реши бащата на Юлиан, който беше разумен мъж. - Кучето е обикновен бездомник.

- Не е обикновен бездомник, а мой приятел - възрази Юлиан. - Аз го пазех от смъртта.

- Това момче притежава вродена дарба да имитира – намеси се старият доктор. Обърна се първо към бащата, който бе винаги спокоен, а после и към майката.

- Заведете го при някой човек, който прави интересни неща. Може би момчето ще започне да му подражава.

Още на следващия ден заведоха Юлиан при баба му Трая и дядо му Петър в другия край на селото. Баба Трая разправяше врели-некипели на съседките си – облаците летели над Африка, там хората били високи три метра, а сърцата им били от мед и масло, толкова добри, че дори да си най-злобният човек и при тебе ще дойде радост; разправяше наляво-надясно за кравата им Милана, която знаела кой за кого ще се ожени – изпий чаша от нейното мляко - току що издоено, и през нощта ще сънуваш жениха си. 

Къде на шега, къде наистина, хората пиеха мляко от Милана, макар и да мислеха, че баба Трая е добродушна шарлатанка и лъжкиня. Но когато няколко от тукашните момчета и момичета се ожениха, никой не си помисли да я опровергава.Чакаха на опашка от съседните села за това мляко, а баба Трая редеше още по-врели и некипели измислици. Поглеждаш оная звезда над комина на кметството и си пожелаваш нещо. Сбъдва се на пушка.
Дядо Петър, висок и слаб като гръмоотвод човек, реши че трябва да поохрани внука си, взе в шепа парче хляб от долапа и започна да го размахва във въздуха.

- Кът, кът пиленце – подвикна старият. – Ела, ще ти дам хляб.

Пилето дойде, дядото го хвана веднага, после го закла и баба Трая направи прекрасна пилешка супа за момчето. И май доктор Драганов се оказа прав: Юлиан, тънък като отвертка, де що човек видеше, започваше да разправя:

– Този завой на пътя е вълшебен. Като го отминеш, ти върви. - До момчето все подтичваше бездомното куче Дамян, което никак не бе бездомно, напротив – сдоби се с два дома: един кашон от фризер и още един - от казана, в който дядо му Пепи вареше ракия. Тя замайваше главите на всички хора от селото за часове, докато възкръсваха от черните ѝ пари. Ако пък разтопиш восък, разправяше Юлиан, после го хвърлиш през рамо в течащата вода на реката, ще се отървеш от нещо много лошо. По-страшно от смъртта, защото накрая смъртта те пуска да си умреш, а онова нещо те яде както къртицата яде картофите под земята – не се вижда, че ги изгризва, а картофите ги няма, като разкопаеш огнището.Така и тебе те няма. Вече не си човек, а къртица.

Всяка вечер Симеон причакваше Юлиан на едно също място - зад оня завой, след който човек става щастлив. Удряше му здрав шамар и Юлиан, тънък като подметката на обувките си, не отвръщаше на удара.

- Май не се радваш много след тоя завой – отбелязваше Симеон и освен шамара добавяше ритник два.