Изстрелите на столичния булвард „Стамболийски” в началото на седмицата прозвучаха като истинска „Ода на радостта” за обагрената в ярко жълто медийна среда на „европейска” България. Защото няма по-благодарна тема след постничкия откъм събития празничен новогодишен период от поредна порция куршуми, трупове и кръв, този път гарнирана с печалната публичност на жертва, гравитирала нагло из многобройните маргинални радиостанцийки и кабеларки в продължение на години и натрупала криминални „активи”, за които обикновено се лежи зад решетките повече от десетилетие.

Истинската драма в конкретния случай се оказа не толкова логичната гибел на обречен млад авантюрист, колкото припознаването на въпросната личност като част от медийната общност в страната. Провъзгласяването на жертвата за „български разследващ журналист”, „радио- и телевизионен водещ”, „хроникьор на мафията” и „писател”, дори придаването на допълнителни карати на неговата медийна дейност с определението „скандален”, за пореден път постави пред публичното огледало местната журналистическа гилдия, за да може тя отново сама да се порадва на реалната си професионална физиономия.

Цяла седмица името и личността на отстреляната жертва не слязоха от информационните емисии, от вестникарските страници, от студиата на практически всички електронни медии, в това число и женските кулинарни и козметични предавания. Неизбежното митологизиране на личността на потърпевшия, който приживе е мамил по най-безобразен начин с огромни суми пари стотици наивни зрители, слушатели и читатели, премина от „бандитския шик” на връзките му с „героите” на националната мафия, бивши и настоящи, за да стигне до сълзливите откровения на негови медийни колеги и приятели по маса, които нищеха патетично последните си разговори с убития, обещавал им да направи в тяхното телевизионно или радио студио, представете си, зашеметяващи разкрития около поръчковите убийства на знаковите престъпни фигури от българския преход! Дори повече, бивш работодател на убития в местна развлекателна радиостанция (междувременно осветен като агент на някогашните тайни служби) обяви на всеослушание, че жертвата била „най-добрият български радиожурналист през последните 15 години”, но той все пак го изгонил, защото въпросният пускал в ефир реклами за своя лична сметка.

Така, вместо да поставят до втръсване безсмисления въпрос кой и защо ликвидира поредната натрапчива фигура от подземния свят, добре би било малката, но все още разсъждаваща група местни новинари да започне да пита как и срещу какво собствениците на най-маргиналните частни електронни перачници на пари охотно са предоставяли телевизионен и радиоефир на човек с доказано тежко криминално битие? Да се поинтересуват дали чуждестранните медии съзнателно не бяха заблудени, че убитият е „известен разследващ журналист” и „хроникьор на мафията”, както и да потърсят отговор на въпроса защо вместо в затвора след многобройните си присъди, потърпевшият продължаваше до последно да вилнее в луксозни заведения, да се движи с бронирани маркови возила със скъпа охрана и да „грее” като слънце в почти всички телевизионни и радио студиа?

И най-вече мислещите да проучат докога българите ще наричат откровения мошеник „оправно момче”, независимо дали той действа в парламента или от телевизионния екран? Лично аз, искрено погнусен, се отричам от званието „радио” или „телевизионен” водещ. Поне докато нещо, макар и малко, не се промени