В сряда, на 9 септември, депутатите почетоха с минута мълчание паметта на всички загинали за своите идеали през изминалия век. Това стана по предложение на Иван Костов, според когото целта му е да се направи първа крачка към националното помирение. Предложението на Синята коалиция и лично на Костов звучи, меко казано, странно не само заради лошата формулировка, но и заради деня, в който бе направено – 65-годишнината от комунистическия преврат, осъществен с подкрепата на съветските войски, довел до хиляди жертви социален експеримент, който забави развитието на страната с десетилетия. Редно е на този ден да почетем паметта на избитите от червения терор. Вкарването на по-широк исторически контекст обезличава и обезсилва размерите на трагедията, сполетяла стотици хиляди български семейства след 9 септември 1944 година.

Идеята за вид испански модел в този смисъл не върши работа на 9 септември, защото за БСП това е ден за празнуване, а за жертвите – ден на траур. Да не говорим, че в понятието “загинали заради идеалите си” спокойно могат да влязат и атентаторите от “Света Неделя”. Най-големите престъпления в историята на човечеството са вършени заради идеали, а най-безмилостните инквизитори често пъти са били най-фанатичните идеалисти.

Не бих се учудил, ако това предложение идваше от Александър Лилов или от друг опитен комунист, който много умело може да скрива в такива словосъчетания историческата вина на собствената си партия. За мен беше изненада да го чуя от Костов навръх 9 септември, и то в дни на разобличения, отнасящи се до кражбите на министри от поредното социалистическо правителство. В този смисъл посланието за помирение не е само историческо, но носи и актуално политически характер. Да не търсим виновни, да се помирим, да правим реформи и да гледаме напред. Звучи много познато, нали? Такова беше посланието от средата на 1997 година, когато хората очакваха справедливост, но получиха компенсаторни бонове.
Днес Костов директно влиза в ролята на помирител и дори без някой да е искал това от него, предпази ГЕРБ от заемането на позиция по този важен за мнозина дясно мислещи хора въпрос. Ние не чухме какво мислят хората на Бойко Борисов, които са мнозинство, защото формулировката на Костов беше чудесен параван, зад който да се скрият. Нямаше нищо по-нормално в този ден и при това мнозинство, наричащо себе си дясно-центристко, Народното събрание да излезе с недвусмислена декларация по повод една почти кръгла годишнина – 65-а, в която нещата да се назоват с истинските им имена, а не да се говорят общи приказки за идеалистите, които изселваха цели фамилии от родните им къщи и се настаняваха с кокошките си в опразнените апартаменти в центъра на София.

Впрочем споменах испанския модел, но защо само него ни дават като пример? Защо не последвахме, да речем, немския, при който всички досиета бяха отворени, а бившата ГДР проведе ефективна лустрационна политика? Но дори и да се съгласим с идеята за помирение, защо не бе прието много по-логичното предложение на Лютви Местан това да стане на 23 август, обявен официално от Съвета на Европа за Ден за почитане на паметта на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими. Девети септември си е девети септември и в този ден трябва да се говори за жертвите на комунизма. Подмяната на тази конретна памет с обща и в крайна сметка празна фразеология е своеобразна подигравка със страданията на тези хора и подмяна на историята.
Срамота е, че този път подмяната се случи благодарение на Синята коалиция, която преди изборите много обичаше да размахва знамето на антикомунизма, но изглежда бързо го забрави. Не им е за пръв път, дано да им е за последен